Срещата им беше в неделя. Времето беше хубаво и те решиха да се намерят пред Народния театър и там без да бързат да решат как да мине следобеда им.
И двамата изглеждаха различно на дневна светлина. Бяха усмихнати, отпочинали и им се говореше за всичко. Тя предложи да отидат до галерията наблизо, за да видят каква изложба има в момента. Минаха покрай веселите фонтани и глъчката на младежи, които се забавляваха безгрижно, насядали по пейките и по тревата. Ирина разглеждаше хората наоколо и имаше вид на човек, на когото целият свят е безкрайно интересен. Беше нетърпелива да прочете афиша пред галерията.
- Иван Милев! Прекрасно! Знаеш ли, че е живял само трийсет години? - очите ѝ се вълнуваха като на дете, докато очакваше отговора му.
- Да, знам! - не я разочарова той - Уникален е с това, че е създал толкова много за краткия си живот!
Магията на българското изкуство ги задържа в галерията повече от час. Когато излязоха, Ирина беше мълчалива, а лицето й сякаш беше запечатало всяка емоция, която тя беше изпитала, пристъпвайки между великолепието на картините.
Станимир не искаше да ѝ отнема това дълбоко преживяване и затова зачака търпеливо момента на следващата тема.
- Понякога, когато работя с хора в тежки депресии, им давам за пример личности с кратък, но интересен живот. Личности, отдадени на призванието си. Как мислиш, Станимир, защо това не помага на депресираните хора? Защо не им действа вдъхновяващо?
- Защото те са объркани и не знаят какво е призванието им. Освен това, най-сложното нещо, според мен, е човешката душа. Нима можем да си въобразим, че ще намерим рецепта за нейното вдъхновение просто така?
- Често ме наляга усещането, че не се справям толкова добре в работата си, колкото ми се иска. Ако не надмогна това усещане, най-вероятно и аз ще изпадна в депресия!
- Не, няма да го позволя! - усмихна ѝ се с разбиране Станимир.
- Много си мил, но истината е, че се ангажираш без да ме познаваш добре.
- Нима настъпва такъв момент, когато познаваш някого добре? Освен това, Ирина, ти забравяш, че аз също като теб работя с хора и затова прекрасно знам за какво усещане говориш. Личното обезсърчаване трябва да се бори с всички средства. Учителят е повтарял стотици пъти: "Не се обезсърчавайте!"
Ирина беше впечатлена от споменаването на Учителя. Дотолкова, че не се стърпя и попита:
- Успяваш ли да разбереш всичко, което е казал Той?
- Разбира се, че не! Разбирам само това, което мога към момента. Ние, с нашите безбройни суети, сме като малки деца пред неговото дълбоко разбиране за Човека.
Това прозрение ги накара да помълчат за известно време, докато вървяха по симпатична жива уличка, пресичаща "Графа". От унеса ги извади силен аромат на топло капучино и след кратко допитване с поглед един към друг, седнаха на слънчева свободна масичка.
Погледите им се срещаха спокойно и двамата имаха чувството, че искат да бъдат себе си и няма да има смисъл от никакви игри. Станимир изчака да вземат поръчката им и зададе въпрос:
- Ирина, защо дойде при мен в бара след 01:00?
Тя смело отметна назад русата си коса и отговори:
- Защото имам нужда да общувам с хора като теб. Моя приятелка е получила препоръка за твоя еликсир и ми разказа за него. Тя все още се колебае дали да го опита. Що се отнася до мен, еликсирът не ме изкушава. Любопитно ми беше да видя неговия създател.
- Явно добре поддържам любопитството ти и досега - засегна се леко Станимир. Тъмните му очи обаче запазиха топлината си. Беше облечен изцяло в черно и добре знаеше, че тя тайно ще анализира какво значи това. Явно изводът не я притесни и тя на свой ред попита:
- Станимир, защо предложи да се видим на тихо и спокойно място, за да поговорим за себе си?
Той спокойно запали цигара и отговори:
- Защото видях в теб нещо, което ме заинтригува. Видях, че наистина се интересуваш от хората. Това се среща много рядко, повярвай ми! Може би си леко разочарована от отговора ми. Недей! Някой като теб би могъл да бъде единственият, с когото да споделя вечеря или топло капучино. И между другото, доста прибърза в извода си за черния цвят. Вярваш на книгите, които си чела, защото си мислиш, че те знаят всичко. Книгите поставят в рамка нашето съзнание. Ами ако се наложи да анализираш нещо, което е извън рамката? Откъде ще вземеш информация за него?
Ирина за втори път усети, че той е различен. Първият път беше в бара. Неговите думи я учудиха искрено, защото тя не виждаше себе си като някаква рядка птица, а напротив. Всичко, което правеше, ѝ се струваше абсолютно нормално. Докато хора като него - не беше срещала досега. Отпи от капучиното си и го запита:
- А ти знаеш ли откъде да вземеш информация за нещата извън рамката?
- Отговаряш на въпроса ми с въпрос. Хората винаги правят така, когато не знаят отговора. Само че аз мисля, че ти го знаеш.
- Не съм сигурна в това.
- Защо?
- Защото, ако знаех отговора, нямаше да правя грешки и щях да успявам да помагам на хората.
- Имаш предвид да помагаш на всички хора, които идват при теб?
- Именно.
- Не, мисля, че това е невъзможно. Не можеш да помогнеш на всички хора. Просто така стоят нещата. Приемаш го и продължаваш да правиш каквото можеш.
- Да, но нали се развиваме като личности и с това би трябвало да разширяваме уменията си…
Ирина не можа да завърши мисълта си, но това не попречи на Станимир да я види по-дълбоко. Точно за това я хареса, защото видя в нея недоволството от себе си, а той знаеше, че само с него се стига далеч. Самодоволните хора не постигат нищо значително в живота си. Не искаше да я подлага на изпит, затова ѝ даде джокер:
- Откъде композиторите знаят как да свалят отгоре една симфония?
- Те не знаят, то просто им се случва. Небето ги е избрало да бъдат канал за красива музика.
- Мисля, че ги подценяваш. Тяхното неутолимо желание да напишат красива музика ги подготвя за това да могат да приемат нотите. Трябва много упорито да търсиш отговорите, които те вълнуват, и рано или късно ще ги намериш. Ще станеш готова да ги получиш. Според мен това значи да се развиваме като личности и да разширяваме уменията си. Предлагам да отидем на концерт в зала "България" и докато слушаме музиката да си представяме как е възможно някой да сътвори това? Искам ти да избереш програмата. След концерта ще продължим да изследваме рамките. Приемаш ли предизвикателството ми?
Ирина се облегна на стола, за да се успокои. Този мъж я изненадваше толкова приятно. Едва сега започна да усеща какво значи в някого да има дълбочина. Дълбочина, която явно не опира в дъно. Тя прие. А той остана загледан в нейното светнало лице и небесни очи, пълни с желание за живот.