Всичко започва с едно желание. Щом го почувстваме, ние вече не сме същите. Ние сме станали хора с цел.
Уважаваме ли нашите желания или ги потискаме с помощта на наша вътрешна цензура? Колко са станали потиснатите желания у нас, някой брои ли ги? Мислите ли, че те умират при потискането или просто се скатават някъде надълбоко и минават на режим може би си струва да оцелеем в този човек, може някога да се сети за нас?
Всички наши желания са живи като нас и имат собствена енергия. Могат да си имат и собствена история, ако си позволим да ги следваме. Знаем ли изобщо от какво е съставен човекът, какви енергии има вътре в себе си и до къде могат да го отведат те? Предстои ни да разберем.
В езотериката или знанието за световете на човека - се казва, че няма случайно желание. Щом се е появило у човека, значи то ще играе някаква роля за неговия живот. В най-добрия случай то ще се осъществи, но и дори само вървенето по пътя, опитвайки се да го осъществим, ще ни даде ценна опитност, която иначе няма как да придобием.
И така, цензурираме ли желанията си или им даваме живот да бъдат себе си?
Подчертавам, че тук говоря за желания, които все пак издържат на етика и морал, защото за да има смисъл едно желание, то трябва да развива човека, да развива неговия живот.
Поради тази си характеристика - да ни развива - пътят към желанието често се оказва неизвестен и труден, т.е. като че ли е предизвикателство за нашите способности.
Представяте ли си какво би било, ако нашите желания се сбъдваха на мига? Как щяхме да развиваме качества и да станем добри в някаква област? Просто е невъзможно.
Изводът за мен е, че ако човек иска да развие ред качества и да добие опитност, ще му се наложи да следва желанието на сърцето си. Когато вземе желанието на сериозно, то се превръща в цел.
Не е случайно, че в моя метод за анализиране на чувството на неудовлетвореност от живота наблягам на дефиниране на цел. Когато следваме цел, ние се развиваме спрямо тази цел. Иначе развитието ни каква посока би поело? И как ще установяваме, че сме станали по-добри от преди?
Темата за целта е толкова важна, колкото е важно- да имаме живота, който искаме.
Когато човек не следва желание или вече дефинирана цел, той не знае къде би било добре да отиде, какво би било добре да направи, в каква посока да насочи силата си.
Мисля, че тази неопределеност в крайна сметка рано или късно води до форми на депресия, потиснатост, усещане, че всички си живеят живота, а той стои и просто не участва в него. За да вземем активно участие в живота, е добре да следваме цел. Или ако ви стряска тази дума, заменете я с желание или пък мечта.
За да може едно желание да има силата да се случи, трябва да обърнем внимание на следните условия:
- Желанието трябва да изхожда от етика и морал, например - да не пожелаваме нещо, което е вече на друг;
- Да вярваме, че нашата мечта не е случайна и щом е дадена точно на нас, значи тя е важна за нашето развитие;
- Трябва да сме готови да помагаме на други хора за сбъдването на тяхната мечта, защото ние също ще се нуждаем от помощ за сбъдването на нашата. От това ще научим как да си помагаме взаимно, а именно обществото ни има нужда от взаимопомощ;
- Трябва да приемем желанието каквото е, а не да го цензурираме, видоизменяме и т.н. Ролята му е - да ни развие точно в определена посока, в която е силата ни по рождение на Земята. Мисля, че за да се разгърне потенциала на човека, той трябва да следва ясна посока. Ние не можем да станем добри във всички области, трябва да изберем една и там да насочим жизнената си енергия.
Като заключение искам да добавя, че нашите родители не са били възпитани да имат това мислене и затова го нямат. Но това не бива да ни възпира, защото забелязвам същата тенденция навсякъде по света, не само в България. Хората в момента започват да изучават своя вътрешен свят и да го приемат такъв, какъвто е, без цензура. Много ме вдъхновява това, че сега имаме възможност да проследим живота на много интересни успели хора по света, четейки за тях, които са създали живота, който искат. Не мисля, че са започнали при по-добри условия от нашите в България. Не е случайно, че ние сме тук, а не някъде другаде. Това означава, че само тук можем да развием необходимите качества и да се развиваме по начин, който е предназначен за нас. Учителят Петър Дънов винаги е казвал в своите лекции, че е привилегия за една душа да се роди в България. Имаме много работа тук. Но за да я свършим както трябва, нека се научим да работим с нашата енергия правилно. Да не я разпиляваме. Вярвам, че България в момента вече е място, където човек може да си позволи да има цел, мечта, желание.
Нека нашите мечти да не умират заедно с нас. Нека да разберем историята на нашите желания, като си позволим да ги последваме.
Не е случайно мотото, което съм избрала да съпътства дейността на Аметистът на Мерлин: Най-интересната част от Вашия живот предстои!
А какво да вярваме, че предстои?
И продължавайте да търсите вдъхновение, защото то е ключът към нашия пълноценен живот.
Ивана Камбушева
Основател на Аметистът на Мерлин