Имах проблем с позитивното мислене в началото. Трябваха ми около 2-3 години да осмисля откъде идва този проблем. Той не идва от позитивното мислене, което налагаме на ума си, той идва от това, че не предприемаме действията, които са необходими, за да бъде доволна душата ни. Мисъл без координирано действие не може да пробие "реалността". Мисъл, слово, действие трябва да са едно, т.е. да няма противоречие между тях. Аз се опитвах да мисля позитивно върху старите модели на действие, което доведе естествено до болест! Бронхит, паник атаки и др.
Първият етап от позитивното мислене е да извади на повърхността всичко, от което душата не е доволна в конкретния момент. Тези недоволства на душата изискват промяна в действията спрямо нашия интерес, които аз не предприех и се чудех какво не правя както трябва. Ами сега вече знам, просто старите модели на поведение и изобщо действия и стратегии трябва да се елиминират, за да предприемем истинската промяна вътре в нас. Душата ми беше задушена от стари модели, които вече просто не са актуални. Без да се заменят, няма как да продължа напред.
Заменянето на моделите на действие, това е периода на отчаянието, защото изниква страхът от провал. А новите модели до какво ще ме доведат? Ами ако стане още по-лошо от преди? Мисъл, слово, действие, трябва да е като една синхронизирана машина. Според мен това е най-трудния етап. Едва след него идва резултатът. Не може да прилагаш позитивна мисъл върху работа, която не обичаш. Това не е синхрон! Синхронността изисква да следваме знаците, а не да ги игнорираме. Знаците ни се пращат от нашите духовни водачи, за да ни улесняват, наша е задачата да се научим да ги различаваме и да предприемем действия спрямо тях, а не въпреки тях.
А сега искам да кажа нещо за пренебрегнатите части от душата. Да, позитивното мислене ни разкрива точно тази част от нас - пренебрегнатите части от нашата душа. Какво точно иска душата, защо е на Земята? Кога ще работим върху това? Това е втория етап. И ние се отказваме точно на него, защото е най-труден и ни обезсърчава.
Какво е разочарованието - невъзможност да видим напред. Фокусът тук е - защо не мога да видя напред? Какво ми пречи? Именно старите модели в съзнанието ни. Душата се нуждае от нови модели, даваме ли ги? Без да изчистим старото от нас, няма как да внедрим новото. Тук е противоречието, което ни обърква. Ние искаме да внесем нов мисловен модел, но да си действаме по стария си наш познат начин. Няма да стане. При мен поне не стана.
Защо се влюбваме в хора, с които просто не се получава? Ами защото в тях сме видели качества, които ние трябва да развием, но не правим. Целта е ние да развием тези качества, а не да се вкопчим в човека. Качества се развиват с време, трябва време, не става за 3 дни.
Фокусът трябва да е върху нас, върху нашето развитие. И тук идва така болезненият въпрос за нашата себереализация. Този въпрос е ключа, а ние го игнорираме. Моделът, от който моята душа се нуждае е : Аз съм завършена личност, знам какво мога да правя и полагам усилия да го правя добре. Душата ми е слязла на Земята с мисия. Наясно ли съм с нея? Ако не съм - това са пренебрегнатите части от моята душа. Партньорът ми няма нищо общо с това. Това е моя отговорност. Защо аз не предприемам действия в посока на реализиране на себе си - това не е работа на партньора ми, това е моя работа. Фокусът отново е върху мен. Това е темата, която води до разочарование. Затова се съпротивляваме на позитивното мислене. Защото не знаем как да бъдем пълноценни личности сами със себе си. Според мен за да бъда пълноценна личност, е необходимо да вярвам в себе си, да вярвам в това, което работя, да вярвам, че съм полезна на обществото. Ако тук има неверие, позитивното мислене няма шанс.
Проблемът е много по-дълбок и е свързан със самия мен. Никой партньор на Земята не е в състояние да извърши действията в посока на моята реализация. Аз трябва да ги извърша. Докато не го направя, връзките нямат шанс. Какво означава да бъдем реалисти? Да се признаем за жертви? На какво - на политиката, на системата, на обществото? Къде остава силата на Човека? Реалността е всичко около теб, което ти дава провокация да развиваш себе си, твоите таланти, твоите възможности. Нашето съпротивление срещу това се нарича разочарование и защо, защото е по-лесно. По-лесно е да сме разочаровани, отколкото да повярваме, че всичко навън се случва, за да ни развива, за да ни дава импулс да открием нови страни у себе си.
Нашият свят е свят на полярности, това е свят на противоречия. Просто трябва да му се доверим. Без долина, няма как да има връх. Без провал, няма как да има успех. Без разочарование, няма как да има стремеж към по-добро. Двете полярности работят заедно за нашето развитие. Просто трябва да има доверие в този процес.
Позитивното мислене изважда на повърхността всички неща, с които душата ни не е съгласна. С какво не е съгласна? С това как ние живеем в момента. Този начин на живот трябва да се подложи на чистене и трансформация. Едва след това идва движението напред. Разочарованието предшества движението напред. Защо, защото без него няма да се решим да изчистим старите модели, които ни държат назад. Просто не е присъщо на Човека да чисти старите модели доброволно. Разочарованието му дава оттласкване, импулс. Това е Законът на противоположностите. Без да преживеем "лошата" противоположност, няма как да се устремим към добрата.
Слабото място на позитивното мислене е в това, че никой не ти обяснява какво следва след това. То не е лошо само по себе си. Просто трябва да продължим процеса нататък. А той не е лесен. Всъщност започва най-трудната част. Промяната. Изразена не само в мислене, но и в действия. И всичко това трябва да касае нас, а не партньора ни. Той си има своята мисия, аз си имам своята мисия. Пресичането на житейските ни пътища не е случайно. Няма случайни неща. От това пресичане ще се зароди нещо ново, то ще даде импулс за нещо ново. Всеки човек е учител. Нашата работа е просто да си научим уроците.
Много ми се иска всички, които са прочели статията, да не я приемат като нещо негативно. Това е просто един от нашите уроци. На какво ни учи тя? Позитивното мислене е просто първия етап. След него следва етап на чистене и трансформация, на който ние се съпротивляваме, защото не искаме да сменим моделите. По време на тази смяна идва неизбежното разочарование, защото то ни дава преосмисляне в дълбочина. Кара ни да се вгледаме най-навътре в себе си. И какво виждаме там? Душа, която иска да получи цялостност и завършеност със самата себе си. Това е нещото, което ни стряска, а не провала на позитивното мислене. "Бог обръща всичко на добро" Учителя Петър Дънов. Готови ли сме за тези трансформиращи процеси? Да намерим себе си, да развием дейност, която нас ни вдъхновява, да поемаме рисковете от това? Всичко, което ни се случва, всъщност ни ръчка към нашето собствено развитие. Докато отлагаме този процес, ще сме потопени в т.нар. разочарование. Разочарование от себе си. С това имаме да работим. Светът е такъв какъвто трябва да бъде и той е там за нашето развитие. Докато не се заемем с това, всичко ще ни докарва до разочарование.
С пожелание за лекота в душата,
Ивана Камбушева
Основател на Аметистът на Мерлин
Сподели във Facebook