В ранното неделно утро по булевард "Драган Цанков" беше слънчево и много тихо. Птичките от Ловния парк се разхождаха по стълбовете на уличното осветление, необезпокоявани от никого и нищо. Очертаваше се да бъде един съвършен ден от любимото на всички августовско лято.
Още със събуждането си Станимир усети в себе си импулс да отиде някъде и непременно да направи нещо. Беше се случвало и преди - просто да се качи в колата и да следва знаците по пътя.
Инстинктивно провери дали е взел портфейла си, защото разбра, че ще му потрябва.
Представи си как Ирина се събужда, търси го във всички стаи, не го намира и взема телефона. В следващия миг се чу мелодия в абсолютна синхроничност с неговата мисъл.
- Всичко наред ли е?
- Да. Трябваше да изляза. Още не знам къде отивам и какво ще правя. Знам само, че скоро ще срещна човек, който ще се нуждае от мен.
- Искаш да кажеш - повече отколкото аз?
- Много повече! Ще ти разкажа всичко, щом се случи! Обичам те!
- И аз теб!
Станимир затвори телефона и отвори прозореца, за да освежи интуицията си. Може би шумовете, които влизаха отвън, щяха да му подскажат накъде да продължи.
Не след дълго, докато чакаше на червен светофар, чу един мъж да казва на някого:
- Гледай какво нещо е София! Сега един баровец с бе ем ве ще мине покрай един просяк на кръстовището ей там! И сигурно ще хвърли фаса си отгоре му!
Станимир не очакваше толкова остро указание отгоре за пътя си днес. Загледа се в димящата си цигара и без да позволи емоция от чутото, вдигна погледа си и тръгна на зелено. Предположи, че мъжът говореше за кръстовището с булевард "Доктор Г. М. Димитров".
Щом го наближи, видя "просяка", който се оказа човек с голяма табела "ТЪРСЯ РАБОТА, ТЪРСЯ КВАРТИРА". Станимир започна да се оглежда къде може да паркира. След малко сви надясно в една уличка и намери място.
Докато вървеше към мъжа, се опита да усети положението му. Той седеше на земята върху един картон и просто чакаше вниманието към него да дойде отнякъде.
- Добър ден! - поздрави го Станимир.
Мъжът не му отговори веднага. Изгледа го отдолу нагоре, като в очите му се изредиха различни емоции. Първо, нещо като страх, примесен със злоба, забелязвайки скъпите обувки и дрехи, но после - надежда, стигайки до доброто му лице.
- Добър ден! За момент помислих, че ще ме изгоните от тук!
- Може ли да поседна до вас?
Мъжът се изненада, но отговори, че може. Станимир се представи и после го попита от колко време стои тук.
- От три дни. Бюрото по труда не ми плаща вече нищо, а не ми намери и работа. Не мога да работя на компютър и не знам как да търся по интернет.
Станимир погледна в него и видя, че не е някакъв пияница и казва истината.
- Обикалях по строежите - продължи мъжът - да питам дали не търсят работници. Питал съм и ей там отсреща, но шефовете все ги нямало, никой не знаел кога ще дойдат. Оставих си дори и номера да ме потърсят, но досега - нищо!
- Ще се обадя по телефона - каза Станимир и се изправи.
Застана достатъчно близо, така че мъжът да чува думите му. Говори около десет минути със собственика на нощния клуб, където той самият ходеше всяка сряда да се среща с хора. Мъжът на картона го гледаше така, все едно че вижда някой, който не е от този свят.
Станимир, много любезно, но настоятелно, искаше услуга от някого - да се намери работа веднага за негов човек. Дори по време на разговора се обърна към него с въпроса дали е съгласен да работи в автомивка? Мъжът не разбираше въпроса, естествено, че е съгласен!
След като получи адрес и име за контакт и затвори телефона, Станимир предложи на мъжа да го закара с колата си до новото му работно място. Когато видя черното бе ем ве и как Станимир изобщо не се шегува, мъжът за момент си помисли, че сънува, толкова нереално му изглеждаше всичко. Дори не можеше да осмисли как се чувства и дали трябва да се страхува.
Не знаеше къде да седне - отпред или отзад.
- Седнете отпред, не се притеснявайте изобщо! И не се страхувайте от мен, не съм някакъв психопат!
- Но вие дори не знаете името ми!
- Знам го - Ангел! Фамилното ви име не мога да видя.
Ангел се опита да произнесе името си спокойно, за да се представи, но гласът му прекъсваше. Станимир обаче го чу. Извади от портфейла си няколко банкноти по сто лева, даде му ги и му каза:
- Г-н Николов, тези пари ще ви трябват, докато вземете аванс от автомивката. Ако не можете, не ми ги връщайте. Ако няма къде да нощувате, ще ви покажа хотел, който ще ви свърши работа. За квартира не знам на кого да се обадя, ще трябва да потърсите сам. Например, може да попитате момчетата в автомивката.
- Но…, не може ли да работя за вас? Ще правя всичко, каквото ми кажете!
- Но вие дори не знаете с какво се занимавам!
Станимир го погледна с разбиране. За да е готов да прави всичко, явно е стигнал дъното. А изглежда млад и силен!
- И все пак, ако ви потрябва човек за нещо…,задължен съм ви! А парите ще ви върна непременно, господин Белматов! Къде ще мога да ви намеря за това?
Станимир му подаде визитната си картичка. На нея Ангел прочете, че той има дейност, наречена личностно развитие, което му се стори нещо сложно и макар да събуди любопитството му, хвана го срам да попита какво значи.
Докато пътуваха, Ангел забеляза, че шофира доста интелигентно, кара бавно, като винаги спира пред пешеходните пътеки и дава път на другите шофьори да се престроят. Може да се каже направо, че Ангел беше изумен от цялата му личност - от начина, по който разговаряше с хората, от поведението му и особено от това, че седна на картона до него! И откъде се появи изобщо?
Откъдето и да е дошъл и който и да го е пратил, за първи път Ангел виждаше такъв човек - толкова интелигентен, възпитан, добър. Елегантният стил на дрехите му, и то в неделя! говореше за положение и пари, които явно обаче дава и на другите. "Сигурно в София много хора се занимават с личностно развитие и това е много доходно" - помисли си той.
Разбира се, на визитката не беше споменат еликсира, който всъщност се оказа търсеното нещо. Ангел нямаше как да знае, че хората, които търсят Белматов, са готови да дадат много пари за неговия еликсир - спасител. Разглезени от богатство и удобство, те търсеха лесен начин да си сбъдват мечтите и дори прищевките, а парите изобщо не бяха единственото нещо, което даваха. Освен тях, те даваха каквото съдбата им поиска - време, здраве, спокойствие, а понякога и по-ценни неща - любовта на някой човек. За Станимир това беше истинско безумие и бе започнал да се пита често напоследък - докога ще издържи? Страхуваше се, че неговата първоначална идея да помага на хора, които не харесват живота си, се беше опорочила във времето.
Истината е, че той не знаеше как ще свърши всичко това. Въпрос на време беше да започне да получава заплахи от недоволни клиенти. А вече не беше сам и не искаше да излага Ирина на опасност. Правеше всичко, което му подсказва вътрешният глас, но дали бе достатъчно?
Трябваше да измисли и друго нещо, с което да се занимава. Беше признателен на Провидението за пратените отгоре хора, които му указаха в какво да инвестира средства, така че сега да има някакви алтернативни доходи. Дали пък да се образова повече в закупуването на акции и да пренебрегне дарбата си да вижда човешката душа?
Определено имаше върху какво да помисли.
Докато пътуваха, се беше потопил в своите грижи, но пристигнаха пред автомивката и той се върна тук и сега. Трябваше да слезе от колата, да потърси лицето за контакт и да се увери, че всичко с Ангел ще бъде наред.
За щастие, лесно намери човека, който вече беше предупреден, че трябва да приеме новия работник от днес. Станимир си отдъхна. Ангел имаше работа и място да пренощува.
Най-после дойде моментът да се обади на Ирина.
Докато пътуваше към нея, той нямаше никакво съмнение, че тя ще го разбере. Разказа й всичко. …Как е седнал на картона до него, за да му даде увереност, че всичко е възможно. За да припомни и на себе си, че Бог може да размени местата им още утре.
След това, Ирина каза просто:
- Добре! А сега, остави ме да се погрижа за теб!
Сподели във Facebook