Мечтите, които мечтаем, си имат свое време, в което да се сбъднат.

~ Майкъл Джаксън

Седма главаЗащо черно?

Станимир спря колата и пусна аварийните светлини. Ирина щеше да се появи всеки момент и да се качи.

Тя бързо сложи предпазния колан и потеглиха. Не успя да го целуне, затова го погали по лицето. Допирът на ръката ѝ веднага му вля жизнена енергия и той почувства щастие. Тя беше облечена в неговия подарък и изглеждаше точно така, както си я беше представял - елегантна, сияеща и различна.

- Палтото слуша ли те? Само да съм чул, че е позволило да се простудиш! Ще го изхвърля!

- Не давам да му се караш. Все пак е Шанел.

- Каквото и да е, трябва да ти топли!

- Да кажем, че се справя добре.

Станимир използва времето на червен светофар, за да я целуне.

И за двамата това блаженство беше като някакво чудо. Сякаш всичко се случваше извън грубоватото проявление на външния свят. Дали любовта се появяваше между хората, за да извърши необходимото противодействие, с което да направи възможно съжителството между светлината и мрака? Ирина усети, че това не са нейните мисли, а тези на Станимир. Беше започнала да заимства от него. За да отклони философския поток от съзнанието си, тя го запита:

- На каква точно изложба отиваме? Какво да очаквам?

- Няма да кажа. Ще видиш, че хората и картините там ще ти харесат. Точка. Как мина срещата ти с мениджъра на голямата компания? Ще се възстанови ли бързо?

Ирина обичаше това динамично и прямо общуване.

- Давам му минимум шест месеца, за да се справи със състоянието си на burnout (прегаряне). Само на 40 е. Тези хора не мислят ли за бъдещето си? Не знае какво да прави, щом собственикът го замени с друг. Ще трябва да започне отначало.

Изведнъж ѝ хрумна следния обрат:

- Да ви запозная ли? Може твоят еликсир да му помогне!

- Не мисля така. Само ще отложи това, което му предстои. Той е на кръстопът. Знае ли поне приблизително какво иска? Ако не е наясно със себе си, еликсирът ще му навреди.

Ирина замълча, защото разбра, че нищо няма да помогне. Преумореният човек има нужда от дълга почивка и ако не може да си я позволи финансово, то той има неразрешим проблем и то за неопределено време.

- Казвал съм ти да не преживяваш дълбоко на свой гръб чуждите съдби. Burnout не се лекува с десет посещения при психоаналитик. Извинявай, че ти говоря толкова прямо. Уважавам работата ти, но ти не си магьосник. А еликсирът помага само на хора, които абсолютно и категорично знаят какво искат в момента. Твоят клиент от тях ли е?

- Не. Объркан е.

- Тогава направи каквото смяташ, че е правилно от твоя гледна точка, без да замесваш еликсира.

- А, ако желанието му е да разбере какво иска и как да продължи? Не може ли да…

- Не! - прекъсна я доста емоционално Станимир - Не може, Ирина! Нещата са по-сложни, отколкото предполагаш. Ти си аналитик. Задълбай в анализа. Всички знаят, че наемните мениджъри в един момент прегарят. Това не е от вчера. Какво правят собствениците на големите компании тогава? Правят ли ги съдружници, за да могат да си отдъхнат? Не! Просто ги сменят с други. Никой няма да го чака да се възстанови. Да се надяваме, че е бил умен и е инвестирал в нещо странично, така че сега да му капят някакви пари. Не е твоя работа да го учиш дали и как да инвестира!

- Ти инвестираш ли?

- Да.

- Затова ли имаш пари?

- Да. Аз съм единственият човек, на когото еликсирът не действа. Затова разчитам само на себе си.

- И все пак, трябва да измисля нещо, за да не изпадне в депресия. Иначе каква е файдата от хора като мен? Само ще го залъгвам ли? Или пък да го пратя при психиатър, за да го надруса с хапчета? Ще ми трябва време да помисля, затова те моля да ме разбереш по време на предстоящия уикенд.

Станимир не каза нищо, но по начина, по който стисна волана, тя разбра, че е бесен. И все пак замълча.

Пристигнаха на мястото на изложбата и той паркира колата. Когато излязоха навън, просто я хвана за ръката и я стисна силно, за да покаже, че вярва в нея. Това я успокои и те влязоха в галерията. Приятелите му ги чакаха и ги посрещнаха сърдечно. Станимир представи Ирина, забелязвайки дългите и одобрителни погледи върху нея. Чувстваше се като вкъщи, тъй като той беше помогнал на художника да намери и наеме тази кокетна галерия почти в центъра на София.

- Хвана ли ви трафик? Чухме, че имало тапа на "Черни връх"?

- Не минах оттам, защото го предположих. Как е настроението?

Вместо отговор художникът ухилено предложи по чаша вино. Ирина се възползва от гостоприемството и огледа любопитно наоколо. Галерията беше наистина малка, но някак светла и уютна и те караше да поискаш веднага да я разгледаш.

През това време Станимир се заговори с художника, за да разбере как е. Той беше жизнерадостен човек и цветно облечен, търсейки своя стил. Познаваха се отдавна. Беше на годините на Станимир, но изглеждаше някак инфантилно до него. Ирина веднага забеляза това. Черният костюм му придаваше строгост и класа. Всъщност тя беше безкрайно привлечена точно от тази негова мистичност и сериозност. Понякога дори се питаше - как ли тя изглежда до него?

Освен тях, в галерията имаше и група млади хора, най-вероятно студенти, които спонтанно коментираха на висок глас своите впечатления. Всички чуха как едно момиче казва:

- Най-после някой да представи София в еуфорични и модерни цветове! Досега сме я виждали сива и невзрачна, сякаш е лишена и от най-малък блясък! София има нужда от цветове. Тя е пълна с живот, а животът има нужда от блясък!

Ирина се усмихна приятно на това изказване. Спря се дълго пред картина, разпръскваща наоколо пролетните цветове на Южния парк. Еуфорията направо я зашемети. Когато се обърна, за да потърси с поглед Станимир, лицето ѝ направо грееше. Той веднага разбра, че е постигнал целта си - тайно искаше да я разведри. Приближи се към нея и ѝ каза:

- Винаги съм вярвал, че изкуството е най-лечебният еликсир. Кара те да забравиш за всяка грижа. Избери картината, която ще купим!

Сърцето ѝ заликува. Разгледа още веднъж и отново се спря на Южния парк. Щеше да събужда доброто ѝ настроение, винаги щом я погледне.

Станимир уреди доставката до техния дом, взеха си довиждане с художника и неговия антураж и си тръгнаха.

Отначало Ирина имаше нужда да помълчи малко. Изпитваше угризения за това, че щеше да повдигне въпроса за любимия му черен цвят:

- Станимир Белматов, защо целият ти гардероб е в черно? Какво стои зад това?

- Винаги съм искал ти сама да се досетиш - отговори ѝ категорично той.

Откакто тя се беше преместила да живее с него, нямаше повод да изкаже и едно възражение. Апартаментът беше просторен, а кварталът - великолепен. Много хора мечтаеха да живеят в "Изгрев". Но сега, тя упорито потърси друг подход, за да си постигне своето:

- Много искам да разбера какво крие този загадъчен черен цвят…

- Не ми ли отива?

- Не става въпрос за това дали ти отива, а защо те е завладял?

- Ти как мислиш? Все пак си аналитик.

Ирина разбра, че няма да стане лесно.

- Добре - зареди се с търпение тя - Колата ти е черна, но това е защото е БМВ. А това съчетание, предполагам, е истинска класика!

Той ѝ се усмихна, за да я насърчи. Но все пак я поправи:

- Колата ни…

Тя не реагира на забележката, за да не сменят темата. И продължи:

- Но, гардеробът ти! Той е изцяло в черно. Тук има нещо повече и сега ще разбера какво е то!

- Надявам се, Ирина! Продължавай разследването!

- Дори палтото, което ми подари, е черно, но да кажем, че това е запазен цвят на марката. Не мога да не призная обаче, че има нещо дълбоко и различно в черния цвят. Той не е като другите цветове. Прилича на бездънна пропаст. Това е цвета на мистичното, неразбраното, на все още неизследваното. С всички тези качества, той успешно противодейства на Светлината. А ти се стремиш към Светлина! Затова не разбирам! Дай ми джокер!

- Ето. За да се стремиш към Светлината, трябва първо здраво да стъпиш на мрака. Черният цвят е отправната точка. Без него сравнението е невъзможно. Искаш да знаеш защо се обличам в черно? Защото по този начин провокирам себе си да мисля. Кой съм аз? Къде отивам? Към какво се стремя? Нима досегът със Светлината се изчерпва само с цветовете в гардероба? Толкова ли е просто? За мен - не е!

- Но ти си осъзнат и напълно знаеш какво правиш. Можеш да си позволиш няколко цветни ризи! Единственият път, когато съм те виждала в бяло, беше при запознанството ни в бара.

- Ирина, мисля, че те разбирам. Започвам да ти изглеждам скучен и немодерен. Може би вече даже се срамуваш от мен?

- В никакъв случай! Просто имах нужда да те разбера и го направих! Искам да знаеш, че ти си най-елегантното нещо в моя живот!

- Тогава, да оставим цветовете на мира и да се приберем у дома. И позволи ми, моля те, да ти покажа, ти какво означаваш за мен.

« Обратно

Сподели във Facebook