Merlin

Зимата ставаше все по-красива. Снегът винаги донася със себе си чувство за чистота, а с него и за надежда, че всичко подлежи на промяна и развитие и то по силата на природните стихии.

***

Ирина забеляза, че днес Станимир е някак мълчалив и умислен. Хора като него криеха огромни светове в душата си, затова тя предпазливо го попита:

- Какво ти тежи? Знаеш, че можеш да говориш за всичко с мен.

Той имаше нужда от няколко дълги секунди, за да формулира ясно мисълта си и ѝ сподели:

- Озадачен съм. Озадачен съм от съвременното общество. Уморява ме посредствеността. Живеем в София в 2021-ва година, а имам чувството, че сме поне двеста години назад. Сякаш фатално изоставаме. Хората не познават историята си, не са жадни да изследват големите личности в нея. Забравят се Вазов, Дънов, Раковски. Предимствата на някогашната висока българска аристокрация са тотално игнорирани. Никой не говори за това. Няма критерии за нищо. Нито за това какво е принципност, смелост, интелигентност. Всеки човек с диплома се провъзгласява от другите за интелигентен. Това е нереално. Цялото общество е поставено в един голям надут балон. Даже не ми се мисли какво ще стане, когато балонът се спука. А това май ще бъде скоро! Имам чувството, че България е оставена на произвола на благоволението на Висшите сили на Небето.

Ирина се постара да посрещне със спокойствие това дълбоко излияние. Малко помисли и после каза:

- Може би все пак има някакъв Божествен Промисъл за България, който се случва независимо от всичко. Може би е нормално в него да има процеси, които ние, простосмъртните хора, не разбираме, а за това и не ги харесваме. Дали трябва да измъчваш съзнанието си с такива тъмни мисли?

- Наистина полагам усилия за това да не се измъчвам. Понякога усещането за несправедливост става по-силно от мен. Това е.

- Всички държави имат своите възходи и спадове. Не може една държава винаги да е добре - и в момента, в който Ирина каза това, осъзна, че го е произнесла механично, като някакви думи, които трябва да запълнят празно пространство, но само временно, колкото разговорът да продължи.

Станимир я погледна. Той не се съмняваше в нейната разумност, но погледът му изиска от нея да чуе какво мисли тя наистина.

- Добре! - Тя веднага разбра какво иска той - Ще ти кажа какво мисля. Лекувам хора с депресия от десет години. Водя кореспонденция с колеги от Западна Европа и Америка и от тях знам, че в България положението изобщо не е толкова зле, колкото изглежда на пръв поглед. Знаеш ли, че депресираните хора в Западна Европа са стигнали дотам, че ходят в Африка и Южна Америка да се лекуват при местните шамани? Това аз наричам проблем на обществото. Българите са стабилни. Те преживяват депресията и продължават напред. Добре е да вземеш предвид този факт при следващите си анализи за съвременното общество!

Въпреки че разговорът беше проникновен, Станимир не можа да възпре усмивката си. Именно за това обичаше да разговаря с нея. Аргументите ѝ винаги бяха не само интересни, но и в десетката!

Вървяха бавно по една алея в Борисовата градина. Често ги заобикаляха младежи, управляващи с голям ентусиазъм велосипедите си на новото време.

Станимир все още се бореше с мрака в себе си. Тогава Ирина намери нещо на земята, скрито под едно изсъхнало листо. Наведе се и го взе.

Беше изхабена от игра и от времето карта - деветка купа. Станимир се наслади на красивата ѝ усмивка и я попита:

- И какво ще кажеш сега, че това е някакъв знак за мен?

- Разбира се! Знаеш ли какво означава деветка купа?

- Нямам никаква идея.

- Аз имам. Това е карта на желанията. Означава, че мечтите се сбъдват! Пожелай си нещо, веднага!

Той не вярваше в такива неща, но тя не го остави на мира и само след минута двамата чуха следното желание:

- От името на нашите предци, пожелавам България да излезе от сянката на Света и да си върне това достолепие, с което се е славела през всичките хилядолетия на дълбокото ѝ и неизследвано минало! Пожелавам ѝ разцвет!

Ирина държеше картата и не можеше да продума от изненада. Накрая каза:

- Но ти не си пожела нещо лично за теб, а така трябваше!

- Че има ли нещо по-лично от това - да харесвам или не - държавата, на която давам жизнената си енергия, данъците си и безценното си време?

Той взе картата от ръцете ѝ и я хвърли обратно на земята, в краката на един вековен дъб.

- Да отидем да се стоплим с пица и с безгрижно настроение някъде в сърцето на града? - предложи Станимир и още докато изричаше това набра номера на заведението от мобилния си телефон.

Едва изчака кимването на Ирина, за да поръча на младежки глас, който жизнерадостно го поздрави от пицарията. `Ако обичате, да запазите две места на името на Белматов, нека да са до голямата камина. Ще пристигнем след половин час.` Гласът се извини, че няма точно до камината… `А срещу двадесет лева бакшиш?` - прекъсна го малко остро Станимир, след което, разговорът приключи благополучно.

- Дали правят този номер само в София? Добре, че имам чувство за черен хумор. И то - в излишък!

- Можем да отидем другаде, ако се дразниш… - предложи Ирина.

- Ще отидем точно там и ще ядем от любимата ти пица със скариди, до голямата камина. Хайде!

Темпераментът му в такива случаи не търпеше възражение. Тя бързо закопча яката на зимното му яке, зави с любов шала около устните му и го последва към гъмжащия булевард с накацалите бронзови орли, където щяха да почакат малко за някое свободно такси.

« Обратно